Как да даваме всичко от себе си без да "прегаряме"

Краткият отговор на този въпрос е, че трябва да бъдем осъзнати за това кои сме, какво искаме и защо. И ако това ви звучи прекалено абстрактно, ето няколко съвета (и помощни въпроси към тях), които в последно време давам на себе си и които се надявам да послужат и на вас за постигането на вашия личен баланс и да се предпазвате от burnout.

#1. Общувайте със себе си Хората сме устроени така, че ако не виждаме смисъл в това, което правим, е въпрос на време да попаднем в капана на негодуванието и отрицанието, а оттам – и в пещта на "прегарянето", изтощението и нежеланието да се занимаваме с това, което преди уж ни е доставяло удоволствие. Когато "общуваме" със себе си обаче, имаме възможност да разберем какво е ценно за нас и по този начин да повишим и собствената си ангажираност за постигане на целите, които сме си набелязали. Затова задавайте си следните няколко въпроса и осмисляйте отговорите, които си давате, те ще ви подкрепят да откривате какво е важно за вас във всеки един момент: - Къде искам да стигна? И какво се надявам да постигна като резултат? - Какво прави този проект или ангажимент важен за мен? - Какъв е смисълът, който откривам за себе си? - По какъв начин това ме изразява? - На какво избирам да кажа "да" и на какво казвам "не"? #2. Избирайте в какво да влагате енергията и времето си Тук има два ключови момента. Първият е да помним, че това, което създаваме, ни създава и определя. И вторият, че е много по-трудно да се откажем от нещо, в което вече сме вложили значително количество време и енергия, отколкото да се откажем от него, още преди да сме го започнали или в самото му начало. Важно е да имаме предвид, че когато правим избори – независимо дали го осъзнаваме или не – казваме "да" на едно нещо и "не" на друго. Затова е добре, преди да подхванете нещо ново, или да кажете следващото си "да" на поредната работна задача, да се запитате: Това моето нещо ли е? Искам ли истински да се заема с него? И ако се заема, как виждам себе си в него? Замислете се – колко от нещата, които правите в момента, ви носят удовлетворение или ви карат да се чувствате щастливи? И ако в началото знаехте това, което сега вече знаете за този ангажимент на този етап – все още ли бихте му казали "да"? Ако отговорът ви е отрицателен, тогава какво ви кара да продължавате да го правите? Ако не успявате да откриете смисъла за себе си – тогава може би е време за промяна. Каква? Зависи от това, което искате да постигнете. #3. Давайте си това, от което имате нужда В забързаното ежедневие рядко се питаме "От какво имам нужда?", а още по-рядко си го осигуряваме. Да "даваме на себе си това, от което имаме нужда", означава да се грижим за себе си. И ако усещаме, че в даден момент имаме нужда от почивка – да направим така, че да си я вземем. Кратките, но регулярни почивки, помагат да презаредим батериите, а по-дългите – да рестартираме "системата" и така да погледнем с нов поглед на света и на това, което има да бъде свършено. Затова изследвайте – какъв е вашият собствен ритъм и какво ви е необходимо, за да го следвате? #4. Баланс означава "достатъчно" Всеки човек има свое собствено разбиране за баланса между работата и личното време. Това, до което достигнах преди години, оказа съществена промяна в живота ми. За мен баланс означава "достатъчно" – да давам от себе си толкова, колкото мога да дам към конкретния момент. Днес това може да е равно на 100 единици, утре на 80, но и в двата случая това е напълно приемливо, стига да подхождам с намерение и готовност да давам максимума във всеки един момент. За постигането на баланс е важно и да се стремим да бъдем удовлетворени във всички области от живота си – работа, семейство, приятели, забавления и др., вместо да правим една единствена област доминантна. По този начин си осигуряваме разнообразие и не рискуваме да станем заложници на собствените си амбиции, докато в един момент не се окаже, че пропускаме дребните, но съществени радости в живота. #5. Бъдете ангажирани, но не и привързани Целите и резултатите, към които се стремите, може да са важни, но не забравяйте да бъдете гъвкави дори и към тях. Човек непрекъснато се променя, а заедно с това и приоритетите му. Затова бъдете ангажирани с целите си, но не ги приемайте за нещо, което трябва да се случи на всяка цена, и преосмисляйте важните неща, към които се стремите.

Няма значение къде се намирате, когато става дума за съквартиранти.

Този текст може да послужи както за предупреждение и подготовка, така и за разпознаване на някои черти, които самите вие може би притежавате. Разбира се, няма как да обхванем всички възможни характери, но можем да очертаем някои особено колоритни типажа:

1. Купонджията

Когато започнеш да живееш с други млади хора, непременно ще попаднеш и на партита. Няма значение колко си задръстен - това е студентско жилище все пак. Някои хора обаче овладяват изкуството на купона до такива висоти, че практически е трудно да правиш каквото и да е друго около тях. Всеки ден излизане и прибиране късно, шумна музика и големи компании - това са най-отличителните черти на заклетия купонджия. Дали и как се справят с ученето е сложен въпрос. Но - може би изненадващо - доста хора успяват да го съвместяват без проблем. За екстровертен и комуникативен човек такъв съквартирант не би бил проблем. По срамлежлив и затворен младеж обаче, определено няма да се чувства в свои води.

2. Хайлазинът

Казват, че мързелът е двигателят на прогреса. Има нещо вярно в това. Но упоритият отказ от чистене, миене на чинии и въобще всякаква домакинска работа, няма да доведе човечеството до нищо добро. Да не говорим за общежитието. Важно е съквартирантите да споделят домакинската работа. Другото създава твърде голямо напрежение в жилището и определено не е предпоставка за добри и приятелски отношения. Ако самите вие имате склонност към хайлазуване - постарайте се да я овладеете. А ако попаднете на такъв съквартирант - не се стеснявайте да го ръчкате от време на време.

3. Невидимият съквартирант

Не, човекът, не е буквално невидим. (Освен ако не учите в Хогуордс, знае ли човек). Просто толкова често го няма, че все едно си живеете сам. Може би живее наблизо и предпочита да прекарва повече време в дома на родителите си. Може пък и да има гадже, при което често да отсяда. Така или иначе - през повечето време сте сами. Това има своите предимства и недостатъци. Безспорно - повечето лично пространство е страхотна новина. Но справянето с цялото домакинство сам не е.

4. Меломанът

Ще кажете - то всеки обича музика. Не е така. Но ще се изненадате колко много могат да обичат музика някои хора. Доспи им се - пускат музика, за да заспят. Събудят се - пускат музика. Трябва да се концентрират, за да учат - пускат музика. Трябва да си починат малко - пускат музика. Трябва да изметат стаята - пускат музика. И освен това самите те свирят. На китара примерно. (Не дай боже да се окаже, че са барабани). Такъв съквартирант - макар обикновено да е забавен, ведър и добронамерен - определено не е по вкуса на всеки.

5. Допълнителният съквартирант

Нерядко се оказва, че сте с един повече от предвиденото в договора за наем. Някой просто си е докарал гаджето. Или то се е докарало само. Дори и да не живее там напълно, присъства в по-голямата част от времето. Така изведнъж се оказва, че предвиденото пространство за живеене е намаляло. В общежитията това е сравнително малко вероятен сценарий, тъй като има известен контрол относно кой влиза и кой излиза. На свободен наем обаче всичко се случва.

Източник: Сп. Образование и специализация в чужбина

"Най- бедният" 27 годишен Европеец: България е най-хубавата страна в която съм бил.

България е най-бедната държава в Европейския съюз, Северозападът е най-бедния регион в държавата, а Динково е най-бедното село в Северозапада, казва Макс Линигер от Щутгарт. – Аз пък съм най-бедният жител на Динково, значи съм най-бедният човек в цяла Европа, допълва 27-годишният германец с усмивка, която показва, че мястотому в социалната стълбица на Евросъюза въобще не го притеснява. Макс, както всички в селцето със стотина души наричат чужденеца, пристигнал у нас преди 2 години и половина. В България го довела любовта, а в Динково – случайността, споделя той. В Щутгарт Макс учил за стъклар и бил един от най-добрите в техническото училище. Шефовете му дори му предложили да продължи обучението си, за да вземе диплома на майстор, имал възможности да замине в Индия или Китай, където да изкарва много пари. Но той отказал категорично.

– Животът в Германия е невъзможен. Хората там вече мислят само за пари и работят до изнемогване. Печелят добре, но нямат време за себе си, за приятели, за отдих и радост от живота. В Германия можеш да работиш, но не и да живееш, заявява с горчивина младият мъж. Решението му да приключи с учението и работата в родината си той взел след като години наблюдавал живота на приятели и познати. И това, което виждал, го разочаровало.

– Майсторът, който ме канеше във фирмата му и дори да му стана съдружник, е на 40 години, но вече не може да движи ръцете си и от работа по обекти рядко вижда децата си. Не исках такъв живот, категоричен е германецът. Затова, когато приятелката му Яна – дете на българка и руснак, се върнала със семейството си в България, той тръгнал след нея. Минал с колело 2500 км край Дунав. Избрал къща, където двамата да живеят, започнал дори работа с баща й. Но момичето решило, че иска да продължи да учи в Германия, а Макс вече не желаел да се връща в родината си. И останал в България – без любовта си, без работа и без пари. Но не се отчаял. Познати му предложили да ремонтира ферма в село Динково – между Лом и Белоградчик, и той приел. Но когато свършил, вместо договорените 600 лева му платили само 100.

– Тръгнал напосоки из селото, видях хора в една къща, влязох и поисках вода. Оказа се, че мъжът е швейцарец, заговорихме се и след като разбраха, че съм от Германия и нямам къде да живея, ми предложиха да остана в съседната къща, на техни приятели. Те отдавна търсели кой да поддържа имота им. Така станах жител на Динково, разказва одисеята си Макс Линигер.За няколко седмици той постегнал разбития покрив и зейналите врати и прозорци и се нанесъл в запустялата къщурка. Хората в Динково взели да наобикалят от любопитство появилия се незнайно как в селото им чужденец, разбрали, че е със златни ръце и започнали да го викат да им помага. Някои му плащали, други само казвали „Благодаря!”. Така във всекидневно общуване с жителите на селцето германецът научил български и започнал да опознава България и характера на северозападния човек.

– България е най-хубавата страна в която съм бил. Има всичко – планини, море, красиви реки, плодородна земя. Тук е като рай, един приятел даже казва – това не е страна, а континент, възторжено реди Макс. Впечатленията му от хората в България обаче не са чак толкова позитивни. Според него повечето българи обичат да се оплакват от неудачите си, но малцина правят нещо, за да променят живота си.

– Всеки българин вика „майстор съм!” и от всичко разбира. Но иска само да вземе парите, не да свърши добре работата, ядосва се германецът. Недоволен е и, че доста от познатите му като че ли не разбират разликата между работа и помощ. „Канят ме да им помогна, а всъщност искат да им работя без да ми плащат. Аз не съм тъп – помощ е да дам на някой вода, или да пренесанещо. Но да му ремонтирам къщата без пари, е работа и трябва да се плаща!”, възмущава се майсторът от Щутгарт. Сред качествата на българите, които Макс не харесва , е и нежеланието на нашенците да се вслушват в критиката, твърди той.

– Тук много обичат сладки приказки. Да му казваш колко е добър, колко хубава работа е свършил. Ако кажа истината и посоча грешки, се сърдят! А аз искам да помогна!, обяснява чужденецът. Но допълва, че и в много други държави хората са същите, гледат преди всичко собствения си интерес. И продължава, когато може, да помага на съселяните си – повечето бедни и немощни хора. Жителите на Динково харесват младия чужденец и му се радват като на атракция. „Много е добър Макс! Помогна ми да си намеря работа във фермата, даже и заплата ми спазари!“, хвали го комшийката Ванюша. С малкото пари, които изкарва с работа из Динково и съседни села, а понякога и в София, младият германец е ремонтирал и боядисал в пъстри цветове къщата си. На фасадата е изписал името си и телефонния си номер, за да може, който иска да го наеме. След две гладни и трудни години у нас най-бедният европеец е засадил с помощта на местни баби домати, чушки, лук и картофи в двора си, за да има храна за зимата. Сковал е и курник, където смята да отглежда 3-4 кокошки, за яйца и месо. Преди дни майката и бащата на Макс пристигнали в Динково и настояли да се върне в родината си, но той отказал. „Не мога да живея в Германия. Там държавата е луда, хахо. От години хора от цял свят идват при нас. Нямам нищо против либийци, турци, афганистанци, но те смятат, че Германия е Елдорадо. Но не е. В Германия вече няма достатъчно пари за образование и за учители. Който не е част от системата, не може да преуспее. Не политиците, големият бизнес управлява Германия, но не в полза на хората, а на своите интереси“, смята Макс. И твърди, че не се чувства нито германец, нито българин, нито европеец. „Аз съм просто човек!”, казва той.

У нас най-неочаквано Макс Линигер открил и Бога. Благоприятният изход от трудни ситуации, красотата на изгревите и залезите, дълбочината на небето над главата му и мислите, които го спохождат, когато остане насаме с щурците нощем, го подтикнали към вярата, че има неведома сила над света и хората, разказва младият мъж. Но това не значи , че всеки ден се моли в черквата. Вярата не е в храмовете и при свещениците, а в душата на човек, убеден е Макс. И се радва, че в малкото българско село се чувства спокоен и наясно със себе си. Крои планове за живота и бъдещето си.

– Искам да открия фирма и да работя сериозно. Често пътувам до София и оправям документите си. Всичко ще бъде законно и чисто, ще плащам данъци, казва Макс. В свободните си от работа часове той рисува странни картини , в които бели, черни и червени фигури се преплитат в пориви към разрушение и съзидание. Споделя, че пише и книги – едната е историята на живота му досега – от Германия до България, а другата е по-философска – за смисъла на всичко около нас и мястото на човека в големия свят.

– Вече знам какво искам от живота. Да отворя сутрин прозореца, да видя слънцето и да се зарадвам, че се задава един хубав ден и съм жив. Да си изпия бавно кафето и да реша какво ще правя! Е, това не е да си свободен като птица, но пак е много хубаво!, разперва ръце Макс .

Линигер.

Източник: в. Труд