Поредната студена зимна вечер се прибирам от работа. Вървя пеша покрай задръстванията и си мисля как нашите са леки, в САЩ имат същите, само че по шестлентовите им магистрали. Тогава ми проблесна, че тук не е толкова зле. Или по-скоро, че няма как да знам къде е по-добре, освен ако не отида и видя с очите си. Сред опциите бяха работа в чужбина, дългосрочен обмен и краткосрочни проекти. И точно в този момент една програма в случайна Facebook страница ми грабна вниманието. Казваше се “Sporffiti” и търсеше петима българи да заминат за две седмици в прибалтийските страни, които по някакви неведоми причини бяха по-бедни от България.
Кандидатствах по проекта на организацията МЦРОО и почти моментално бях приет за Erasmus+ проекта. Така или иначе това е единствения шанс, в който щях да посетя дълбоката латвийска провинция, така че защо не. Градът се казваше Даугавпилс и се зарових в цялата литература, която можах да открия, за да разбера къде отивам и какво ще видя. Дори последвах няколко Instagram акаунта на мястото, за да усетя вайба им. Това, което прави впечатление е, че всичко е компактно на снимки. Щом хубавата сграда е една, значи другите не са впечатляващи. В крайна сметка не навсякъде е Шанхай. Но пък всеки град си има история, стига да я потърсиш.
Полетът ни до там беше през Истанбул, който е прекрасен град, но за съжаление нямахме възможност да го видим поради липсата на разум на разни хора. Колкото и да се опитват да всяват смут и да нападат хора, които не могат да отвърнат на удара, ние не се страхувахме. Отивахме в Латвия и нищо не можеше да ни спре. Или поне така си мислехме.
Превъртаме лентата напред и вече е август. След кратък полет кацнахме в турската столица. Чувал съм невероятни истории за тзи град. Всичко, което видяхме, за съжаление бяха начумерени служители на авиокомпания, които говореха с толкова развален акцент, че понякога се чудехме дали и те самите се разбират. Нежеланието им да работят щеше да остави петима граждани на Европейски съюз (не че това словосъчетание ги трогна), сред които 16-годишно момиче, да спят буквално на земята сред мигранти от военни зони като Мали, Нигер и Камерун. Но пък не можеш да очакваш съчувствие от хора, които не протестират срещу своя диктатор, а го благославят.
Въпреки всички пречки, МЦРОО успя да намери къде да прекараме нощта, докато дойде време за полета ни към Латвия. Ние трябваше само да се придвижим до там. Излязохме от летището и веднага усетихме защо Турция никога няма да влезе в ЕС. Защото е въпрос на манталитет, който липсва на южната ни съседка. Таксиметровите шофьори искаха да ни закарат за тройна сума, а когато искахме да се качим в една кола, другите шофьори блокираха колегата си.
Затова решихме да влезем в битка със самия Истанбул и да вървим пеша до хотела в 2,30 сутринта. Така желаните легла бяха само на километър. Но в момента в който тръгваме и завиваме зад ъгъла, насреща ни изникна протест. Естествено. Всички развяваха турското знаме и портрети на Реджеп Ердоган, техният обичан демократично избран президент. Оказа се, че те празнуват. Окей, щом и в тези времена си намирате повод…
Пристигайки в хотела бяхме твърде уморени, за да се насладим на гледката от последния етаж на хотела и на 5-звездната закуска, искахме просто да кацнем в Латвия.
Самолетът на Turkish Airlines се снижаваше над латвийска територия, но ние не виждахме нищо друго, освен тъмнозелени гори до края на хоризонта. Кацайки насред нищото, усещането за липса на цивилизация продължаваше. И не ни остави и по време на 4-часовия преход с автобус. Пътувахме дълго, но за сметка на това бавно. Все пак Латвия е малка държава и нямат нужда от магистрали (поне така ни обясниха местните). Спасението ми се казваше “Travels with Charlie” на Джон Стайнбек и в един момент сякаш наистина се пренесох в пътеписа му, когато той преминава през мъгливите серпентини на Rocky Mountain след Денвър. Но нещо липсваше в цялостната картинка. В София сме свикнали със събуждането си да виждаме планина. В Латвия нямаше дори хълмче. Всичко беше сякаш изравнявано с шпатула.
Тази гледка ме върна в ранните студентски години. Все още се хранех навън и си бях поръчал катма (палачинка на котлон). Гледах как момичето изсипва течността с черпак и след това бавно и методично правеше кръгове, а млечно-яйчената повърхност беше толкова гладка, толкова равна...досущ като равнинна Латвия. След няколко снимки за Instagram и четири ужасяващи часа без интернет и досадно видео с падащи пингвини по автобусния телевизор, пристигнахме в полунощ. Пристигнахме!
Всичко, което знаех за Даугавпилс дотогава бе, че е про-руски град, макар че архитектурата няма много общо с пияните блядове, намиращи се отвъд границата на 80 километра от града. Културата също - минавайки полунощ, ние стоим на червен светофар за пешеходци, въпреки че в далечината не се вижда жива душа. Чакайки, домакинът Лили ни обяснява, че “тука е така” и по-добре да свикваме.
Хостелът, в който пристигнахме, беше сякаш построен за големи събирания - огромна обща стая и почти несъществуваща кухня. Кой ще готви бе, сядай да пием.
Но нямахме време да се запознаваме и да опознаваме мястото през нощта, имахме две седмици за това.
10-дневно цунами от приятели
Проектите Erasmus+ несъмнено са нещо, което всеки трябва да изпита - от обменът на идеи и мнения между млади и различни хора до приятелствата. Много често разни организации просто усвояват средства, но ние имахме късмета латвийските ни домакини да правят всичко възможно да поддържат духа в града.
Оценявам факта, че се опитват да внасят младежи от чужбина, защото иначе нямаше как да живне този град. На конкретния проект бяхме с още 4 групи от различни държави - южни, балтийски, балкански. Със сигурност нямаше да ни е скучно.
“Южняци” казвам на групата от малко селце близо до испанския град Кадиз, които бяха на първия си международен обмен и много се стараеха да се впишат. Английският им не беше кой знае колко добър, а и те бяха твърде млади за дълбоки разговори, но толкова се стараеха и се опитваха да се впишат и всички други оценяваха това. Приятелството не признава бариери като езиковата и с очите си видях как момче и момиче на 16 с еднакво слаби познания по английски се разбираха. Може би беше младежка любов, може би беше тръпката, че няма да се видят никога повече, но гледайки нейния Snapchat фийд, виждах него.
Та като заговорих за Литва, искам да обърна внимание на най-разнообразната група от всички. Едно от момичетата не спираше да търси рампа за ролери и съм почти сигурен, че това беше основната причина да дойде в Даугавпилс. Толкова беше амбицирана да кара в още една държава, че дори на събирания идваше с тях. Респект, че на хиляда километра от дома си тя се придържаше към хобито си. Аз пък бях късметлия, че бях с двете латвийски момчета в една стая. Носеха със себе си много усмивки с гледната си точка и едно огромно Ačiū на лидера им, че е толкова добър човек.
Изреждайки групите, трябва да дам сцената на румънския екип. Без техния балкански темперамент нямаше да е толкова забавно да спорим чия е мартеницата, чия е Добруджа и коя ракия е по-добра.
На мен ми беше вменена ролята на лидер на българската група. Не се дърпах и може би няколко пъти съм се увлякъл във взимането на решения от името на други, като например да оставя момиче в хостела, за да не излиза и да се наспи. За мое голямо съжаление и за още по-голямо нейно изпусна страхотен пърформанс на израелски електронни артисти, както и лов на падащи звезди в студената, но ясна балтийска нощ. Поне си стоя на топло в стаята. Ура?
И все пак да се върнем на целта на Erasmus+ събирането на всички тези хора. Щяхме да рисуваме графити. Проектът се казваше “Sporffiti” и въпреки че очаквахме повече спорт и фитнес, се оказа че всъщност целта е спортни графити. Ние рисувахме волейбол и се радвахме, че няма италианци или поляци, защото иначе трябваше да рисуваме мрънкане или друг типично български спорт в който всички са добри.
В края на проекта, след всички разходки, рисунки, песни и разговори сбогуването беше доста трудно. Някои дори пророниха сълзи, но вярвам, че не от тъга, а от щастие, че всичко това се случи.
И отново във филма “Терминалът”
Преди 15-тина години излезе филм с Том Ханкс, който беше блокиран на летище заради война в страната му. Макар че нямаше война в България, и ние останахме на летището в Латвия повече, отколкото искахме. Може и да не е кой знае какво геройство, но поне се класираме за “най-тъпо изпускане на полет”. Медалът, моля.
Столицата на Латвия е Рига и е невероятен град. Бяхме късметлии да го разгледаме в последния си ден, когато всички празнуваха 1400 години от създаването му. Времето беше перфектно, намерихме идеалното местенце в един парк и дори имаше Wi-Fi. Правихме си селфита, но явно прекалихме, защото когато тръгнахме за летището, изпуснахме автобуса си, а в последствие и полета си. На летището служителката на авиокомпанията искаше да се прибере по-рано от работа и не ни издаде билети и ние останахме на хиляди километри от дома без реални опции как да се приберем. Прекрасните две седмици завършваха кошмарно, поне според мен. Изключително съм щастлив, че до себе си имах позитивни хора, които поддържаха доброто настроение в труден за мен момент. Запазихме си хостел в покрайнините на Рига да преосмислим възможностите си, а организацията ни МЦРОО ни увери, че всичко е наред и ще се заемат с проблема. Няма как да знам колко са се постарали да го решат, но съм сигурен, че с остроумие и хаштагове в коментари по социалните мрежи не се получава по принцип.
На следващия ден отидохме до летището и бяхме неприятно сюрпризирани от цените на презаверката си на билети. Онези селфита отпреди ден и половина се оказаха безценни. Но поне имахме билети, които си взехме без морална и финансова подкрепа от трета страна и се върнахме още веднъж в хостела. Служителите много ни се радваха, но ние щяхме да се радваме повече на леглото си вкъщи.
И ето - Ден трети на летището в Рига. Тогава осъзнах, че не е толквоа селско, колкото мислех. Доста големичко е и ние се оказахме виновни, че го подценихме и го принизихме с това в Горна Оряховица, както ни посъветваха по-рано.
Два полета по-късно и след нощувка в пухкаво-облачните легла на Radisson Blu, осигурена от Turkish Airlines, вече летяхме над мина за черни метали. Момичето до мен ме попита “защо кацаме насред полето”. Не, Анна, това се нарича “Летище София” и явно ние сме със селския аеропорт, а не латвийците. След като минахме паспортна проверка, багаж и посрещачи за общо 15 минути и след като видяхме Витоша и усетихме твърдия мръсен софийски въздух, просто паднахме на колене от благодарност. Благодарни за спомените, за запознанствата и емоциите, но и благодарни, че сме си отново у дома.
Защото колкото и схлупена да ти е къщурката, започва да ти липсва след определено време.
